хипстърски НЛО пуловер
чорапи Volcom за домашен куклен театър
очила с рамка-пълнител (+ цветни мастила)
Gorillaz играчка, в случая – Нудъл
винтидж кийборд WASP
колие-мозък
чанта Бисквитеното чудовище
свеж инди албум, в случая – Grimes
Новите дрехи на Аня или where was my mind six months earlier
4 юни
Коледата на Анянка не се различаваше по нищо от остатъка на годината, може би само по кондензацията на гадости, които празникът привличаше като червен плащ на тореадор под снежинки с рога. Първо дойде сметката за борче – защото тази година, за сефте, кметът бе решил да озелени домакинствата с труп на иглолистно – многоцифрена сума, подлежаща на разпределяне по клончета между НОИ (Национална осигурителна инквизиция, нищо общо с онзи Ной), Дирекция Трупоопазване, Партия Евъргрийн (или още новите стари Зелени), Синода (заради кръстчето в основата на всяко борче) и last и всъщност least Фондация “Кокиче”, която вече трета година покълваше наново в списъка на ЮЛ с нестопна цел. Изобщо, празничният дух създаваше задушевна атмосфера във всеки дом, изземваше въздуха и го кондензираше в една голяма вселенска тревога, нямаща нищо общо с предзнаменованията на маите за светло бъдеще. На мама Нана не й дремеше, имаше си дъщеря. Казваше се Анянка и дължеше съществуването си на една епруветка, нашумял навремето коледен подарък за самотни дами.
Каква шибана Коледа, каза си Анянка. Поне да не беше тровила нервите на баба си толкова години, можеше да намаже някой плетен пуловер и шоколад, разтопил се между плетката, да усети духа на празниците с цялата му ароматна лайняност. Но сега… Може би наистина беше прекалила с паралитика. Горката мамон, изхлипа тя и с носталгия започна да плете в памет на женицата. Умееше го криво-ляво и не се срамуваше от това. Щеше да облече котето Осем в чудна коледна премяна! За съжаление, от баба си беше наследила не само сръчността с куките, ами и частична глухота с дясното, лявото и вътрешното ухо, та не успя да чуе истеричното мяукане на Осем, през чието телце преждата се врязваше, за да излезе на повърхността, а после обратно да се вреже… и така повторено до безкрайност под формата на съсирващ се лемнискат. Щеше да носи тази топла дрешка до края на котешките си дни. Хм, замисли се накрая Аня, преждата беше мръсно бяла, а пък пуловерчето се получи profondo rosso, баси якото! Не подозираше, че никога не е била далтонист.
- Анечка!
- Да, майка ми, к’во е станало?
- Мисля, че току-що убих дядо Мраз!
- К’во, к’во?!
Анянка се довлачи до хола и действително намери на пода труп. Мама Нана истерично го риташе по хълбоците с надеждата поне да изохка, някак не й стигаше само да го е убила, трябваше и да е сигурна.
- Абе, майка ми, тъпа ли си? Навремето са проверявали по следния начин…
Взе ръжена до камината, нагорещи го до червено и бавно го завря на дядо Мраз отзад.
- Отверстията са най-чувствителни. Щом не гъкна, значи се е трупясал завинаги. Сори, мамче…
Мама Нана не знаеше какво да каже, толкова беше отчаяна. Вината я глождеше отвътре, сякаш тир на Coca-Cola сновеше из капилярите й, а милярдите пристрастени към кофеина дечица я гледаха с навлажнените си, дехидратирани очи, червени лампички на гняв, привличаха носа на Тарантино за нова кървава касапница, по-оригинална отвсякога! В разкаянието си грабна още жежкия ръжен от лапичките на Аня и започна да шари с него по плоския задник на стареца, изписвайки старателно, доколкото стресът го позволяваше, с калиграфски шрифт: „MY APPOLOGIES, SANTA”. Надяваше се децата в Африка да могат да си го преведат. От тях се страхуваше най-много (защото бяха най-много). Анянка мълчеше и осъзнаваше. След петото трупно петно попита:
- Значи, дядо Мраз не съществува?
- Миличка, Дядо Мраз не съществува още от ’89-та. Този тук е Санта!
- В такъв случай Добрия старец не съществува… Остават само останалите, злобните старчета.
- И злобните дечица, маме, и злобните дечица.
Анянка наистина не знаеше какво имаше предвид майка й, но й беше все тая. Погледна паркираната пред къщата шейна и завлече 120-килограмовото туловище до нея. С майка си решиха да спретнат една скромна неофициална церемония по изпращане на покойника във вечните лапландски селения, където снежинките хранят, подаръците вибрират, а еленчетата са прекрасни шейпшифтърки с афинитет към скат оргиите. Положиха тялото в шейната и подкараха Рудолф и по-второстепенните елени от впряга към изкопаната предварително яма. Получи се нещо като могилка, на върха на която засадиха секвоя, символ на америкаснката култура, която може би нямаше да залезе изцяло с крушението на Coca-Cola Company.
- Опита се да ме опъне под елхата – обясни събитието мама Нана, но малката Анянка знаеше, че Добрия старец никога не би посегнал на възрастна жена.
Преди да потъне вдън земя последният бе оставил след себе си къс хартия. Завещяние, помисли си Анянка, а защо не списък с подаръци и тяхното местонахождение! Нищо подобно. Хартийката представляваше криптирано писмо, от най-ужасните. Преобладаваха X-овете, а нкарая завършваше с XXX, което трябваше да репрезентира целувки, но някак навеждаше на мисълта за адрес. След микроскопска експертиза с употреба на ултравиолетово лъчение (комплект „Домашна лаборатория” – скромен подарък от някоя минала Коледа) и разни химикали Аня успя да извлече втъканите между хартиените влакна букви. Наистина беше адрес – улица и номер. Нямаше търпение да нахлуе в склада за подаръци на Санта!
Оказа се бутик за дрехи. Разочарованието обаче бързо се превърна в еуфория. Откритието можеше да се сравнява само с фрустрацията на Колумб при стъпването на не-индийска почва.
***
- Вижте, курва! Няма дрехи! – изквича малкото леке под ръкава на майка си, а тя му обърса два шамара, защото в посоката, в която сочеше с вече счупено пръстче, имаше само една прилежно облечена девойка с вид на девствената Мария Луиз Чиконе.
Да, коварно нещо са дрехите, особено когато иновацията е достъпна за малцина. А бутикът на ул. „Три Уши” не се радваше на особена популярност сред масите. През следващите седмици Анянка редовно бе запланувала да го посещава в часовете на отрезвение от гъбено-тревната диета, промотирана по MTV Skins от сциентоложката Къртни Лав. Само че дори Лав не беше посветена в тайнството на новия тренд. Апокрифната история на бутика тръгваше от един подлистник на Ана Уинтър, завещан на протежето й в последните дни от житейската й зима. Или пък, такъв беше слухът, още Уорхол, в стремежа си да изнасили супена консерва, беше открил нов тип нишка, отличаваща се с променлива честотност на цветовите вълни, и по този начин манипулираща човешкия мозък. Може би я бе използвал в шедьоврите си. Но какво значение имаше всичко това за Анянка, нали в крайна сметка нишката не беше се скъсала с десетилетията, а напротив – обвиваше анорексичното й телце като паяжината на Майя, градеше й образ на няколко Анянки едновременно, само и само да изглежда приемливо в очите на всеки.
- Е, не! Е, не! – зацъка с кравешки език мама Нана, когато видя за пръв път дъщеря си в новата генерация дрехи.
- К’во бучиш, майка ми? Нещо не ми е в ред ли, що?
- Ами че да, не ти е. Имаш си горичка на онова място. Горичка с борче! Та това, маме, вчера го гледах в един фешън сайт… Готие, шимейл едишън.
- Че откога Готие дели половете? Него всичко му е „шимейл”.
- Не, затвори си ципа, моля те! Не мога да го гледам така. Искам и аз! Чуваш ли, ИСКАМ!
Ефектът на нишката беше бръкнал дълбоко в невроните на мама Нана и явно в мозъка й сега лобовете се бяха превърнали в набъбнали тестикули, търсещи си спасителен маркуч, като този на елегантната й дъщеря. Аня и не подозираше за това хищническо пипало на модната иновация. Брандът не се ограничаваше с манипулацията, искаше да покорява. Колкото по-емоционално беше обвързан съзерцаващият към носителя на дрехата, толкова повече визията пред очите му се смесваше с разврата на собственото му вътречерепно отегчение и сякаш напираше да се изпразни фронтално и 3D, право в третото му око.
Ами ако Дядо Коледа е бил Дядо Коледа, само защото е носил такава дреха, прозря Анянка, ако всички просто са искали той да изглежда по този начин. Прозренията не спираха до тук – мислите на Аня обхванаха порно индустрията, любимите й EBM изпълнители („значи затова ги виждам като андрогини!”), момчето от предградието, в което се влюби и което нямаше как да изглежда толкова албино, все едно меланинът му се изпаряваше заедно с джибрито по дрехите. Всичко това я натъжи и тя повърна върху себе си. Но защо от недоразграденото чрез black label Джони кашу нямаше и следа?! Ефирната бяла нощница със свастики на всяка гърда не издаваше и петънце. В огледалото – същото. Нишките бяха започнали да си присвояват реалността…
- Майка ми, къде си?
Майчинското тяло липсваше. Буквално бе потънало вдън земя, сякаш вече правеше компания на покойника под могилата. Анянка направи импровизиран оглед на дома, но откритията й се изчерпиха с два-три заровени под чорапи и бельо окървавени ножа, множество нередовно изписани блистера ксанакс и съмнителна електронна поща, вероятна кореспонденция с извънземен разум. Притеснителни бяха и брошурите на кухненския плот. Една от тях видно се открояваше сред останалите: „EX-клузивни коледни отстъпки! Естетическа хирургия „Хермафродита” Хм, улицата беше… „Три уши”. Единственият нос на Анянка надуши конспирация.
Действително, хирургическото студио се намираше в сутерена под вече познатия на Аня бутик. Нещо повече – бутикът носеше името на хирургическото студио. Как не беше забелязала по-рано?! Ето защо клиент не стъпваше на това място. Най-сигурният начин да останеш непопулярен: половата необремененост.
Реши да действа тактически, но още с влизането си осъзна липсата на необходимост от употребата на мозък. На глава, всъщност. Дрехите щяха да свършат цялата работа. Странно, но жената зад щанда дори не загря, че Анянка беше облечена в тяхна стока. Доказателството – ръка върху клитора и какафония от звуци на екстаз, все едно самият Мерилин Менсън беше влязъл в секс шоп. А това дори не беше секс шоп. Жената използваше средния и безименния си пръст, докато не се подмокри и не се включиха палец, кутре, показалец… фист… втори фист… закачалката за палта, която завършваше с дъбова топка, не по-малка от яйце на щраус.
- Окей, окей, достатъчно! – не издържа Аня, която досега не беше изпускала повод за воайорство. – Чуваш ли, бейби, не е нужно да правиш това за мен.
Но разгорещилата се служителка вече се бе разтекла като марципан и дори не чуваше какво й се говори, а сякаш искаше на свой ред да каже: „Окей, достатъчно!” и да придърпа Анянка към себе си, да я засмуче с дебелия си (вече перфориран с телбод) език, да разкъса дрехите й… Но тогава, помисли си Анянка, тогава с прикритието ми е свършено! И точно в този момент закачалката й се видя необходим инструмент за притъпяване на сетивата, тези на бавно изпадащата в екстатична несвяст жертва на либидото си. Един тъп удар по капата помогна за ускоряване на процеса.
От съблекалните се носеше ухание на оргазъм. Организъм, по-точно. Туловището зад паравана отделяше феромони като отворен флакон от новата серия тоалетна пикня на Парис Хилтън и по режещия звук на изнасилено стъкло изглежда да обладаваше огледалото с набор от вибратори.
- Нана! – нямаше вече „мама”. – В какво си се превърнала?!
В отговор получи само хладен поглед, отразен в строшено парче огледало. Седем години оргазъм, помисли си Аня, малко преди отново да си послужи със закачалката за палта. Предстоеше смъртна схватка.
Едва с обръщането си организмът показа истинското си достойнство (в интерес на фикцията, достойнства), смразяваща дъха гледка с неопределеността на роршахово петно, изваждаща наяве погребаните под юрганчето на детството създания от Silent Hill и пипалато хентай порно. Мозъкът на Анянка не издържа на гледката, наложи се да катапултира. Сега червената сирена биеше свободно в кухина от неврози и тийн спирит. Лекотата извиси трийсетте и един килограма на Анянкиното тяло малко над грубия под, застлан безвкусно с изрезки от погребението на Лейди Гага, откъсна я от гравитацията на майката Земя (Гея) и я тласна стремглаво към собствената й майка, превърнала се в абоминация на злото. Левитирайки в поза жерав, Анянка замахна с дървения си жезъл и пръсна един от десетките тестикули, поникнали като защитна стена срещу нея. Но какво беше един?! Офанзивата й беше безсмислена, трябваше да се подходи с методите на истинската война. И едва сега тя забеляза щандовете с дрехи – до една туники като нейната. „Количество срещу количество. Количество за качество.” В полета си закачи на оръжието колкото туники успя и с казармени движения се напъха във всяка, така че сега приличаше на увиснал във въздуха пашкул.
Ефектът върху Нанатрон (както мислеше да нарича бившата си майка занапред) беше изумителен. Възприятията му сякаш щяха да експлоадират всеки момент. Пръскаше семе и пот, пъхтеше, струи пара напираха през безкрайните отверстия на туловището му, стотици зейнали вагини, епидермисът бавно, но сигурно се свличаше от хипотетичния скелет на това, което се намираше вътре…
Но това, което се намираше вътре действително не бе нищо повече от скелет. Анянка заплака. Беше се надявала на по-добра развръзка. За какво и беше този скелет на майка? Дори нямаше палеонтологична стойност. Никакви структурни деформации. Нито век еволюция. Сякаш нишката беше изсмукала всяка тъкан, за да се материализира, а кокалите запазила за спомен от някогашната си антропоморфност. С размазан от сълзите грим Аня приклекна към лобния килим, уловил сцена с погребалната совалка на Гага, малко преди феновете й да положат тялото. Но тогава се намери заобиколена от парчетата огледало, а те не умееха да лъжат. Очите на Анянка изкочиха от орбитите си. Отражението й сякаш бе откраднало плътта на лежащия пред нея безжизнен скелет. Тя самата се превръщаше в реинкарнация на Нанатрон! Нишката обвиваше все по-плътно тялото й, лепеше се като холестеролни мазни насядания, целулит, екзема, невродермит, хемероиди, трупен мехур на път да се пръсне… Ето как мама Нана се бе подредила така. Значи е вярно това, което казват, помисли си Анянка с последната своя човешка мозъчна клетка, дъщерите наистина повтарят грешките на майките си.
